„ИЗГУБЕНАТА САМОЛИЧНОСТ“ или „НЕВЕРОЯТНА ИСТОРИЯ“ - приказка за малкия човек Покрай идващите избори и целият ни политико-епидемичен хаос се сетих за един пиеса на Думитру Соломон, която поставих, веднъж в зората на нашата демокрация и втори път 20г. по-късно. Разликата в годините не се отрази по никакъв начин на социалния ни напредък… Не говоря само за беднотията и корупцията… По-важни са липсата на емпатия, затварянето, отчуждаването, агресията… Проблемите се задълбочават… Едно от заглавията на спектакъла беше „Изгубената самоличност“, а ние играхме в Бургас под заглавие „Невероятна история“. Авторът - известен румънски драматург/режисьор, беше написал текст сатира, осмиваща едно общество, една държава, които нямат никаква необходимост от съществуването на „малкия“ човек, от неговите болки, радости или мечти… Дори най-близките хора на Йозеф Павличек нямат интерес той да е Йозеф Павличек и се отричат от него… Избрахме трудната форма на мюзикъла… Известни парчета от световни мюзикъли добре пасваха, като контрапункт на трагикомичната гротеска, която играехме с младите актьори… (Специални поздрави на актьорите за усилията, резултата и големите награди 🙂 ) Разказвахме за това как един човек, превърнат от държавата в г-н Никой, решава да емигрира не на Запад, Север или Юг, а да се „пресели“ в… друг човек… Той решава да се превърне в Джордано Бруно - известния философ, астроном, математик и драматург, който първи отстоява идеята за безкрайността на Вселената. (Както знаем, Светата инквизиция изгаря на клада бележития учен, защото той продължава упорито да твърди, че Земята е кръгла... Първи отстоява идеята, както за безкрайността на Вселената, така и за нейните безбройни светове…) Шизофреничната идея на Йозеф Павличек да се превърне в Джордано Бруно го спасява от ужаса да бъде унижаван последователно, смазван постепенно, като г-н Никой… Той избира съзнателно да попадне в пространството на лудостта - едно невероятно и абсурдно спасение - жертва… Едно мъчително, трагическо бягство, търсещо възвисяване и пречистване от обществото и държавата, в която е принуден да живее… Чрез бягството си в личността на Джордано Бруно, Павличек иска да събуди атрофиралите чувства на съвременниците си… Да им напомни, че уникалността на всеки човек е от значение, че няма граници, както Вселената, така и човешката емпатия, че свободата е нещо, за което си заслужава да се воюва и умре - както и Джордано Бруно… Изкуството прибягва до такива сюжети, за да покаже крайностите, до които може да стигне един човек, едно общество и да изследва техните граници... Изкуството не дава отговори, нито може да поправи „лошите“… Изкуството помага на чувствителните, деликатните, ранимите хора да намерят хармонията си, да разберат, че не са толкова самотни и, че могат да открият едно приятелско рамо… Изкуството може да разтревожи, да възбуди мисленето ни, да забавлява и (казано с оптимизъм) - да ни очовечава… 😊