ЯНА КРЕМЕНСКА
НОЩНА ПОЕМА В СЕДЕМ ЦИГАРИ
Защото ме попитахте.
С кого съм била ли?
С него.
Какво се е случило?
Нищо.
Просто така,
двамата седнали
мълчахме и знаехме,
че никой никога другия не е обичал.
ПЪРВА ЦИГАРА
Парна ме люто в гърлото.
Уж се засмях,
а от очите ми потекоха сълзи.
Не, никога не съм те лъгала.
Било е лудост, било е дързост,
било е някакво предизвикателство
към всички - в леглата си кротко заспали.
А светеха моите длани -
две факли, тръгнали в мрака към твоята риза.
Бяхме близо, толкова близо до нещо,
чието име не зная.
С шепи крадях от себе си тайни
и цялата станала тайнственост,
осъмвах във твоята стая.
ВТОРА ЦИГАРА
Горчи ми.
Но май че горчилката идва отвътре -
дълбоко от моите корени,
а вратата винаги беше отворена
и всеки можеше да си тръгне,
когато поиска.
Пишех писма до поискване,
поемах си риска,
скитах със теб под дъжда
и рисувах със пръст по прозореца.
Рисувах дори когато беше отворен.
Пращах на някого
някакви морзови кодове
по тънките нишки на въздуха.
Толкова бързах към теб,
толкова бързах,
че не усетих как се разминахме.
ТРЕТА ЦИГАРА
Драсвам кибрита.
Дяволско пламъче близва пръстите ми.
Помниш ли как те прекръстих
с черна лапа от котка?
Винаги нещо във мен си е хлопало.
Не помниш ли?
Беше лудо и хубаво.
Помниш ли как двамата,
не, всъщност само аз хукнах
по наклонената плоскост на покрива?
Сякаш по керемидите тропаха
лукави дяволчета с копитца.
А ти (как можа) ме питаше
дали вече не ми е студено.
Боже мой, на мене,
на мене въздухът не ми стигаше
и виках от болка и виех,
както вият вълчиците.
Ти никога не ме попита
"Кой е счупил луната
и нощем плаче ли слънцето?"
ЧЕТВЪРТА ЦИГАРА
Не, не те обвинявам.
Просто адски си свикнал
с тоя ход по безкрайните коридори.
Подът е разграфен
като шахматна дъска
на бяло търпение
и черно безволие.
Латексово свети сводът
и ти се промъкваш през ролите си,
смъкваш пет кожи
и пак си оставаш същия.
Мразя я тази същност.
Ти вървиш и полека
към моето минало се смаляваш.
Една тъй уязвима мишена.
И аз, натиснала спусъка, стрелям,
целя се право в очите ти.
Падаш.
И после е тихо.
Толкова тихо,
че чувам как спира сърцето ти.
ПЕТА ЦИГАРА
Още си жив.
И така си се вкопчил във мене,
като плод нероден във утроба,
която плода си не иска.
Не, не раждат жените
деца нелюбими.
И рукват надолу косите ми
с мъжки пръсти преплетени в тях.
Мълчи! Не е грях
незаконно да носиш под сърцето си син,
от мъжа, който помниш безпаметно.
Грях е да лежиш
законно на рамо
и да шепнеш "обичам",
когато всъщност
толкова истински мразиш.
ШЕСТА ЦИГАРА
Е, сега се кълна,
че и друг ме е имал.
Някъде между бъдеще
и прокълнато минало
аз го обичах.
И заедно с дрехите жадно събличах
теб и всичко твое от себе си.
Беше лятна и гола душата ми
и дъхът ми, понесъл слънце на гребена си
се връщаше в океана на голотата ми.
И аз се заклех,
че децата ми,
всичките ще прилачат на него -
заченати от любов и птичи жребий.
СЕДМА ЦИГАРА
Треперят ми пръстите.
Всичко,мисля, успях да ти кажа.
С теб говорих,
с него за нещо бих помълчала.
Сипе се пепел по пода.
Аз нарочно си тръскам цигарата.
Мразя я тази стерилност. Мразя я!
Ситни мравчици лазят в косата ми.
Кой ти е казал, че плача?
Виж, по стъклото се стича дъждът
и кой знае защо са мокри очите ми.
Това е.
Седяхме и знаехме,
че никой никога другия не е обичал.
И здравият смисъл в живота ни
просто
нямаше смисъл.
#янакременска #дианаконрад #любов
21 сен 2021
