стихотворението е на Борис Христов от книгата "Честен кръст" (1982), музика: Еди Казасян Той има белег на челото си и сяда винаги на края. Дори когато е висок, самотният човек е малък. Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла, остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло. Глава на кон в полето свети и самотният човек отива да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива. Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска. Но ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви... Той има дом и топла супа, но е толкова затворен животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора. И тоя дом да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли. В какъв ли огън е горял и под каква ютия - за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш... Тъй както си върви с петно на ризата си чиста, самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто. В едната си ръка той носи книга за душата болна, а с другата самотният човек въженце стиска в джоба
Тодор Колев е част от нашето национално духовно съкровище.Той е здрава опора и за националното ни достойнство. Обичаме си го, ценим творчеството му и благодарим, че го е имало, за да споделя, дори от Отвъдното таланта си с нас и да ни прави по-смирени и по-добри. Поклон!!!
Голям, велик е Тодор Колев. Той е от тези артисти, за които, като седнете на чаша с приятели се сещате, и говорите, и цитирате филми, и цитирате песни. Тошко Колев наистина ще остане завинаги в съзнанието на нацията. Поздрави за автора на текста - поета и писател Борис Христов, който преди десетина години отказа държавна награда и бе оплют от тиквениците. Вечна памет и на композитора - Вили Казасян. Големи българи, големи творци.
Велик си велик!!! Тодор Колев последния бълггарски мухикан,за съжаление си отиде....Дано някога се роди пак такъв човек в България,дано,силно се надявам...
