Застинала снимка на един отдавна отминал в небитието свят, където сенките на мъртвите са много повече от малкото останали живи. Ние винаги се връщаме на местата, където някога сме били щастливи, обичани и важни, за да потърсим здрава, сигурна опора и да почерпим от там нова сила. А намираме руините на нашето минало и болката от загубата. Хубаво е да преспиш под покрива на старата къща и да се събудиш от птичата глъч на старата ябълка до прозореца, но няма вече кой да ти сложи сутринта на масата топли мекици и чаша варено домашно мляко. Затова с усилие завличаш куфара до колата и го подреждаш до старата кутия с детските си „съкровища“. А отгоре искаш да изсипеш всичката си болка и махмурлука на разочарованието, но болката не слиза от тебе, тя е в тебе. Та те така...
