Най-хубавото от нашите разговори с гостуващи автори (освен подготовката и самото гостуване и общуване) е това, че срещите никога не приключват със „затварянето на „събитието“. Така се случи и този път. Още с пожелаването на „лека нощ“ на Емине ( и приятен следобед на останалите ни събеседници), дойде следният коментар / въпрос на Албена Цанкова: И аз (като Йоанна), “се разтопих” от думите за БДЖ. За мене пътуването с влак е много лично втъкано в израстването и младостта и вече 20 години си мечтая и все не успявам да пропътувам трасето до Видин с “мазния влак” или до Добрич с “Албената” (даже и вече да не стига до Добрич). Но благодарение на книгата на Емине и тази на Йоанна осъзнах колко лично българска ни е тази реалност - част от може би непреводим език, който ние си разбираме. Вие сте толкова по-млади - не знаех, че и при вас с БДЖ е така! Въпросът към Емине: Има ли за тебе други такива български реалности (не-сувенирни, не-туристически, не-пропагандни) за които не се замисляме, но носим в себе си и ни осъзнават и сближават като родени и отраснали в България? Емине Сакдъ: Едно от любимите ми подобни места е Пейката. Пейката пред блока. Пейката в парка. Пейката на гледката. Пейката на кея. Пейката навсякъде, където могат хората да седнат, да си починат, да понаблюдават, да се видят един с друг, да пият по кафе или бира, да си поприказват, па и да поклюкарят. Освен като камерно място за социални срещи, за мен в думата „Пейка“ е заложена етимологична красота, която като ученичка тълкувах така - идва от „пея“, защото бабите са се събирали и са пеели и ето ви - Пейка. /Етимологията си я бях измислила, тя не е вярна, но това не я прави по-малко красива./ Друго любимо място са ми селските магазини, които по правило са и кръчми, но не това е толкова важно в случая, а че в селските магазини човек може да намери чудновати неща, каквито в никой друг магазин не могат да бъдат намерени. И всички тези чудновати стоки разкриват потребителските навици (колко смешно звучи това, вкарано в този контекст) на цялото село. Например, в магазина в Гарван продават - торби с цимент, насипна котешка и кучешка храна, дъждобрани, крем за бръснене „Каро“, странни локумени вафли, не продават яйца, зеленчуци и плодове, защото хората си имат. Още едно място - Опашките. Опашки за всичко. Пред лекарския кабинет, пред аптеката, пред баничарницата, пред гишето за плащане на тока, водата, ако билетът е 400 лв, опашки има и пред Народния театър. Опашки, опашки, опашки. Понеже летя често и ми се налага да сменям летища навсякъде в Европа, забелязала съм, че ако полетът е от или за България, хората се скупчват на опашка и чакат неразумно дълго и стане ли така, че им омръзне, а то винаги им омръзва, намират някаква причина да се оплачат. И така се почва. Опашката е хубаво място за мрънкане. Нека направим една опашка.
Съвсем наскоро открих този "подкаст" и съм радостна, че има такова пространство, в което се разсъждава за литература. Приятно ми е да чувам правилен български език в негоното богатство и дълбочина. Благодаря!
